Съботна случка в Софийското метро

Един младеж ми поиска пари днес. В метрото. Бях с Муки. И дори не чух като ме заговори. Чух само моля те… супа…  гладен съм… пари… После отказах, защото винаги това е първата ми реакция. И винаги след това се чувствам виновно. И се чудя защо ми е толкова дълбоко вкоренено това отказване. После ми каза, че майка му е починала преди година и е много гладен и че не ме лъже,  ако искам да ида да му купя аз нещо. Може и да ме е излъгал, никой не знае. Но реших да му дам. Извадих си портомонето и му дадох 4 лева. Нищо работа. Но пак се почувствах виновно. Имах около 60 лева в мен. Сигурно щеше да се храни 2 седмици с тях. Трябваше ли да му ги дам? Защо не му ги дадох?

През последната година особено се замислям в такива случай –  искам да давам обратно,  да правя нещо обществено-полезно. Защо тогава първата ми реакция винаги е да се притесня, да се почувствам виновно и да откажа? Става ми и много тъжно. Младежът накрая ми каза Никулден е, пожелавам ви хубав празник, а аз просто гледах по-бързо да отвърна поглед и да се обърна. Дори не казах благодаря. Просто се обърнах. Отново вина. Защо не го попитах къде живее, как? Остави ме с натежало сърце и почти онемяла, дори не му казах колко много съжалявам, че е загубил майка си. Не видях на къде тръгна, защото вече се бях обърнала… Интересно е, че Вината е нещо, което никой не може да ни вмени. Тя идва от вътре. От противоречието между това, което вярваме, че би направил човекът, който се стремим да бъдем и това което правим. Например аз вярвам, че един добър човек винаги ще направи всичко по силите си да помогне на друг човек. Също така се стремя да бъда добър човек. Ето тук се раждат противоречието и вината в мен. Не е рационална. Но е там. И за да не се чувствам виновна, понякога просто избягвам такива ситуации, не се замествам, гледам да се пазя. От какво се пазя обаче?

Leave a Reply